Доц. д-р Александър Манджуков за „Апартамент 19“: Авторът на смисъла е всеки зрител

В танцовия спектакъл “Апартамент 19” пространството на дома се разгръща като територия на емоции и светоусещане, в което се срещат личните граници и споделеното преживяване, илюзията за притежание и копнежът за свобода, миналото и бъдещето. Постановката с автор и хореограф доц. д-р Александър Манджуков е първият спектакъл на студентите от трети курс, специалност „Театър на движението – танцов театър“ и имаше своята премиера на 21 януари 2026 г. на Сцена 47. В интервюто, който следва, доц. Манджуков отбелязва, че този спектакъл не предлага на зрителя категорични послания и готови отговори, а емоционално преживяване в настоящия момент.

1. Доц. Манджуков, как избрахте апартамента като основно пространство и символ в „Апартамент 19“?

Апартаментът не е основното пространство и символ. Апартаментът е начин на усещане на света – как възприемаш емоциите и хората около теб. Ние в България виждаме света през призмата на квадрата, на границите, на затвореното пространство. И колкото и да се опитваме да избягаме в широкото, в свободата, все пак се връщаме в квадрат около себе си. И това е междучовешки проблем. В контекста на България, разбира се, тази идея за апартамента има множество значения, но все пак ние така искаме да възприемаме света.

2. Казвате, че апартаментът е „най-съкровеното притежание на българина“. Как това разбиране се превежда в езика на танца?

Идеята за притежание е илюзия. Танцът и красотата му са най-голямата илюзия. Пресечна точка, която кликва перфектно. Илюзията да притежаваш, да бъдеш, да искаш, да знаеш… И всеки ден да се опитваш да забравиш, че си на една планета, която се върти с бясна скорост около себе си, обикаляйки слънцето, което пътува с невъобразима скорост из галактиката ни, която се движи още по-бързо, защото вселената се разширява.

3. Какви са двете истории, които се преплитат в спектакъла, и къде се срещат и разминават?

Двете истории се преплитат, както поиска всеки зрител – няма ясен и окончателен отговор. Искам да ги възприема по някакъв начин и ги виждам така. И това не е грешно, не е невярно. Аз просто възприемам света по този начин. Не търсим какво иска да каже авторът. Това не е въпросът, с който се занимава танцовия театър. Авторът на смисъла е всеки зрител.

4. Кои са персонажите?

Аз, ти, той, тя, ние…..те. Всички сме персонажи. Всички сме там, където сме и когато трябва да бъдем. Няма персонаж в смисъла на персона. Има мъж, жени, фотьойл и лампи, маса и един подарък.

5. Миналото и бъдещето се сблъскват в историите – как се работи концепцията за време в хореографията?

Като говорим за танц, трябва да имаме предвид, че той винаги е в своето безвремие. Танцът се артикулира от тялото, от телесността, няма как да стои в миналото или да отлита в бъдещето. Нещо повече – той съдържа в своята същност еволюцията на живота. А ние считаме, че живота е безкраен. Няма време и линейно разбиране за време. Времето е моменти, мигове, споделеност…

6. Има ли конкретен емоционален или физически момент в спектакъла, който беше най-труден за създаване или изпълнение?

Всеки студент има такъв момент. Момент, който му е много личен и му е голямо предизвикателство. Когато репетираме, не се усещат трудностите. Но пред публика, пред хора се случват други процеси. Всеки се сблъсква с тези моменти и търси, как да се спаси. Това е смисълът – да се срещаш със себе си пред публика всеки път.

7. Каква роля играят сценографията, светлината и музиката за изграждането на двата свята?

Сценографията е минимализъм. Няма много обекти, с които да обусловиш различни светове. Това го осъществяваме с телата, с хореография, с темите. В танцовия театър и неговата същност – телата са сценографията, телата са декор, телата са носителите на същността и идеите.

8. Как беше избрана музиката за спектакъла?

Студентите предложиха повечето заглавия. Много се гордея с това. Да накараш 21-22 годишни младежи да слушат Бах, Бетовен и Вивалди и да осъзнават, че им харесва. Велико е! Вкусът в изкуството е всичко. Да усетиш как тези млади хора вибрират с Вивалди е уникално изживяване. Те избираха музика за собствените си проблеми, за собствените си теми, а аз малко я пренаредих, разбира се.

9. Въпреки тежките теми за самотата и зависимостта от другия, спектакълът завършва с идеята за свобода. Какво означава свободата в контекста на „Апартамент 19“?

Свободата е илюзия. На финала винаги се връщаш в началото. Историята на “Алхимикът”. Богатството е там, където си сега. Свобода няма, тя съществува само сега, само тук, само където съм аз. Но това си е моят прочит, моето разбиране. Други зрители ще намерят друг смисъл. Идеята, смисълът, знанието не ни помагат в живота, но ни правят по-съвършени, по-щастливи и някак по-малко изгубени.

10. Какво бихте искали зрителят да отнесе със себе си след края на представлението – усещане, въпрос или отговор?

Нямаме такива желания – да си отнася нещо вкъщи или някъде другаде. Даже ако имахме бюджет, сигурно на всеки зрител щяхме да измислим малък подарък. Изкуството не е за носене. То е за живеене, тук и сега. Особено изкуство като танцовия театър, което живее само в мига. След 1 -2 години всичко може да се е разпиляло на милиони частици някъде в нищото. Така че – не носете, живейте!

11. Смятате ли, че „Апартамент 19“ говори конкретно за българската действителност или за универсално човешко състояние?

И за двете. Българинът е универсално човешко същество. Ние не сме по-специални или по-различни. Нито сме по-висши, нито по-нисши. Ние сме тези, които искаме да бъдем. И колкото по-рано го разберем, толкова по-добре. Спектакълът говори на тези зрители, които не знаят какво искат да чуят и видят. Ако очакваш нещо, то няма да се случи. Единственото смислено нещо, което ще правиш, е да очакваш. Абсурдизъм в пълен смисъл.