Тадаши Сузуки- Doctor Honoris Causa по театрално изкуство
Тадаши Сузуки е режисьор, писател и философ.
Тадаши Сузуки е не просто един от най-изтъкнатите театрални режисьори на XX в, той е и един от най-плодотворните мислители и практици, чието творчество и собствен метод за актьорски тренинг оказва мощно влияние върху театъра по целия свят. Театралната теория на Тадаши Сузуки е представена в различни книги. Антология с негови есета на английски език „The Way of Acting” e публикувана от Theatre Communications Group (US).
Университетско издателство Кеймбридж публикува „The Theatre of Suzuki Tadashi” сред томовете от поредицата „Directors in Perspective” посветени на най-значимите режисьори на 20 в. Интересът на Сузуки е свързан със структурата на театралната трупа, създаването и употребата на театрално пространство и преодоляването на културните и националните граници, за да се създаде творба с универсално звучене.
От дълги години Сузуки работи с известния архитекст Арата Исозаки. Двамата заедно работят върху създаването на 8 театъра в Япония, Тога, Мито и Шизуока. Резултатът са сгради, които не просто поставят връзката между театралното изкуство и архитектурата по нов начин, но са и самостоятелни произведения на модерното изкуство, които привличат вниманието на различни кръгове от авангарда на съвременното изкуство.
Тадаши Сузуки е основател и директор на Suzuki Company of Toga (SCOT), Международния театрален фестивал – Тoga Festival. Дванайсет години (1995 – 2007) е художествен ръководител на Shizuoka Performing Arts Centre. Член e на ръководството на Международната театрална олимпиада; основател е на BeSeTo, Festival (фестивал, организиран от Япония, Китай и Корея); председател е на Борда на директорите на Японската фондация за изпълнителски изкуства.
Сред най-известните спектакли на Тадаши Сузуки са „За драматичните пасиони”, „Троянки”, „Дионис”, Крал Лир”, „Сирано дьо Бержерак”, „Маркиза дьо Сад” и други. Освен със своята компания, той режисира и множество международни проекти: „Историята на Лир” е ко-продукция на четирите водещи театъра в Съединените щати; „Крал Лир” е реализиран с Московски художествен театър; „Едип цар” е копродукция на Cultural Olympiad и Düsseldorf Schauspiel Haus; „Електра” е създаден съвместно с Театър „Таганка” и др. Сузуки работи активно и за представянето на европейския и световен театър пред японската публика посредством Toga Festival и Shizuoka Spring Arts Festival.
ЗА СПЕКТАКЪЛА: ЕЛЕКТРА реж. Тадаши Сузуки Бележка на режисьора Представата, движеща всички мои театрални произведения е, че целият свят е една огромна болница, в която всички сме пациенти. С други думи за мен драмата е художествена форма, в която авторът е изразил своето разбиране и отношение към човешките същества като болни. Вероятно много драматурзи ще възразят на това, но според мен всички велики пиеси се поддават и на такава интерпретация. По тази причина и голяма част от моите спектакли са правени в болници. „Електра” не е изключение. Разкъсала всички семейни връзки, героинята на моето представление живее съвсем сама и безмълвна в една болница. Копнее да отмъсти на човека, който е причинил всичко това – собствената й майка, която я е изоставила съвсем рано. Този копнеж вече се е превърнал в мрачна фантазия, която се изостря все повече и повече, защото самото отмъщение е невъзможно.
Моят спектакъл се опитва да изобрази тази фантазия във визуалния и вокален стил на традиционните техники на японския театър. Ще попитате, защо мита за страданията на Електра, описан от древните гърци, трябва да се поставя в подобна рамка? Защото вярвам, че агонията на духа, която преживява всеки пациент в една болница (т.е. ситуацията, в която всички са неизбежно заключени) е универсална и от нея не са спасени нито една епоха, раса или култура. От тази гледна точка съдбата на Електра не е специфична за своята култура. Онова, което съм се опитал да подчертая в постановката си е, че нито едно човешко същество, в нито един век или държава, не е имунизирано срещу опасността да изпадне в подобна жестокост и лудост. Когато казвам, че всички хора са болнични пациенти логично е да се предположи, че в болницата има и лекари и сестри, а и че има надежда за лечение. Според мен, обаче, това не е така. Напълно вероятно е медицинските сестри да са точно толкова луди, колкото и болните. А докторите, които уж носят отговорност за лечението, може въобще да не съществуват. И ако това е така, то значи няма никаква разлика между пациенти и лекуващи. Това е и моята идея. Единственото, което остава е, че дори и без помощта на лекари и сестри, човек поне може да се не спира да се съмнява дали наистина е болен или не.
За мен всички големи творци са скептици в този смисъл: и произведенията им са всъщност техните разкази, за това как са се превърнали в скептици. И ако целият свят е болница, сигурно няма никаква надежда за изцеление. Аз обаче вярвам, че дори и ако всичко накрая се окажат напълно мислено, изследването на психическите болести, от които страдаме е една от отговорностите на съвременните творци.
